Добротворчество - за 11-годишната Ния, която си отрязва косата, за да я дари на онкоболната си учителка 
Присъедини се към нас в  Facebook Български | Join us 

Добротворчество - за 11-годишната Ния, която си отрязва косата, за да я дари на онкоболната си учителка

Author: Владислава Вацова | 12.04.2015



Текст на Владислава Вацова, с който кандидатства в категория Млади писатели на конкурс "Добротворчество".

Добротворчество

Нека да бъдем добри! Ха-ха, да бъдем какви? И то в двайсет и първи век! Тая нещо се е притеснила. Май й хлопа дъската! Леле, попаднах на идиот! Ако призовете към доброта, под мазните усмивки на доста хора, биха се крили тези им размисли. Как разбрах ли? Не, не чета мисли, но имам очи. Нима ако всички, съгласни с това твърдение, бяха извършили нещо добро, България би изглеждала така? Нима щеше да има толкова много бездомни, безработни и гладни? Дали тогава децата биха ходили боси в снега? Дали пенсионерите биха си брояли стотинките пред касата в магазина? Дали би се будил посред нощ, за да провериш, дали си заключил вратата? Истината е, че в България хората живеят така и единственото, което може да промени съществуването им, е добротворчеството.

Да правиш добро не е действие, а творчески процес, чийто резултат е изкуството. Оказаната безвъзмездно помощ или подадената навреме ръка понякога носят послание, много по-силно от това, описано в книгите или изобразено на картините. Добротворчеството тук и сега връща надеждата в света и неговия прогрес. То, подобно на изкуството, кара човека да се замисли за смисъла на своето съществуване, за морала и духовните си ценности или тяхната липса. Да сториш някому добро, не е проява на идиотизъм, а на висша човещина, присъща на Твореца. И как ще го докажа ли? Разбира се с факти и примери.

Когато говорим за добро, логично е в главата ни да излиза образ на белота, благост и любов. За гражданина на света това би бил ангелът, за българина обаче това е дядо Добри. Съмнявам се, че са останали много мои сънародници, които не знаят кой е светецът от Байлово и как той твори добро. Този вече побелял старец, е един от най-големите дарители на българската църковна институция. Помня първия път, в който чух за него или по-скоро прочетох. Много искам да напиша как неговата история ме е вдъхновила още от самото начало, но не е така. Не разбирах как един беден стар човек по цял ден, в студ и в пек, би чакал милостиня пред някой храм и после всичко събрано би дал за реставрацията му. Фактът обаче бе на лице, той е дарил над 75 хил. лв. в различни църкви. Прочетох, че го прави от чиста християнска вяра, че живее аскетично, без удобства и материални блага, че до стотинка всичко отива за храмовете. Не можех да го разбера. Кой нормален човек би си причинявал това и защо? След няколко месеца попаднах по телевизията на един репортаж за него. Тогава светлината му докосна и мен. Всеки път, когато отваряше устата си, говореше за вяра. Затова не го разбирах досега. Нямах тази вяра. Бяха ме научили да смятам, да чета и да помня, но не и да вярвам. Липсата на какъвто и да е морал от страна на държавните институции и техните представители бяха доказателство само за вяра в Златний телец. И тогава на екрана се появява един старик, който едва говори, но в думите му имa мъдрост. Ето, той вярва, поне един човек в България все още го прави. Дядо Добри е пример за съществуването на сила, която дарява добро и живее в човека. Истината е, че колкото и да му се възхищавам, никога не бих могла да живея като него и да понасям лишенията с неговата надежда. От дядо Добри обаче всички ние може да вземем искрица вяра, която да стопли, а защо не дори да възпламени душите ни.  Да ни накара да видим надежда там, където липсва. Да ни покаже, че като запретнем своите ръкави, може да изградим едно по-светло бъдеще за себе си и нашите деца.

Вярата и надеждата не съществуват само в побелелите коси на старците, но и в детските усмивки. Едно 11-годишно момиче от Костенец е жив пример за това. Ния отрязва своята дълга коса, за да я дари на онкоболната си учителка Ангелина Черешарова. Не ми се стори важно, че някакво малко дете дарява косите си. Тогава се замислих за всички онкоболни жени, които познавам. Те се притесняваха за здравето си, за близките си и за бъдещето. Това са твърде много грижи, трябваше ли да се прибави и външният вид? Не, постъпката на това дете не се изразява само с даване на косите си, но и с показване на съпричастност към чуждата участ. Ния прави този жест към своята учителка от детската градина. Малкото момиченце помни кой я е научил на танци и музика.Тя не е забравила отношението на Ангелина и къдравата й коса. Едно дете ни показва как се прави добро.  Тя е доказателство как чрез някой, на пръв поглед малък жест, се дарява надежда. Ния не е единствената, която отрязва косите си за онкоболен, все повече българки се включват в тази инициатива. Една перука се прави за около три месеца, но носи вечната надежда в човешката доброта. Нека всички ние по някакъв начин станем носители на тази надежда за живот, любов и хармония, точно както малката Ния.

Постъпката на това дете е продиктувана от неговата майка Сашка Хаджиева. Тази възрастна жена също спада към добротворците. Тя е обобщаващ образ на всеки родител, който възпитава у своето дете благородство, вяра, състрадание и хуманизъм. Нека да бъдем честни, живеем в трудни времена, където всяко семейство е изправено пред най-различни изпитания. Не всеки е сигурен, че утре на трапезата му ще има хляб за децата или че ще може да ги зарадва с така желания коледен подарък. Сред цялата мизерия на живота и цялата му грозота е повече от геройство да синтезираш съвременните ценности, но още по-трудно е да ги „прехвърлиш” на следващото поколение. Някои хора обаче успяват. Благодарение на тях има деца като Ния, които не мислят само за себе си, но и за другите. Те се превръщат в хора, за които не е важна колата или марковите дрехи, а надеждата в човека и оказаната му навреме помощ. Тези деца са способни да преобразят света, благодарение на наученото от своите родители.

Понякога да творим добро е трудно, а понякога за тази цел се нуждаем единствено от честност.Такъв е случаят със Стефанка Петрова. Тя е 79-годишна жена от гр. Кула, Видинско. Стефанка един ден намира случайно в контейнер за боклук чанта със 17 хил. лв. и личната карта на техния собственик. И какво мислите, че прави тогава? Отива в Дубай? Не, проявява честност и доблест, като връща парите на техния истински притежател Витали Боев. Тази жена живее в най-бедния край на България,който непрестанно бива ограбван и чиито жители все по-често се превръщат в жертви. Тя е от тези пенсионери, които получават 250 лева, но напук на всякаква логика продължават да живеят, продължават да са добри, честни и трудолюбиви, продължават да ни показват какво е лицето на истинския човек. Тя прави този голям жест, който мнозина не биха сторили. След това казва на големия си син: Мале, на мене не ми трябва богатство. Вие сте моето богатство. Докато ги има хора като Стефанка Петрова, парите ще продължават да се обезценяват и може би най-накрая ще открием, че те не купуват съня или щастието. Ако, подобно на тази жена, се опитаме да намерим своето богатство не в предметите, а в хората около нас, то алчността и завистта биха изгубили своето значение.

Силата на добротворците е нужна най-много във времена на криза. Този път не акцентирам върху икономическата, моралната или съдебната, а върху природната. Толкова сме променили околната среда, че най-сетне усещаме не живителната й сила, а пагубното й влияние. През изминалата година страната ни се превърна в една кална отломка, изхвърлена от водите и това не е метафора за нашето правителство, а картина от реалността. Наводнения заляха много български села и градове. Големи щети нанесоха във Варна, Добруджа и Мизия. Най-тъжното е, че това не е само природно бедствие, а човешка трагедия. Стотици хора загубиха домовете си, може би някои от тях са като Стефанка Петрова, пенсионери с малки пенсии, но с големи сърца, многодетни семейства или млади идеалисти, още невкусили горчивината от живота. Замислете се в какъв променлив свят живеем, колко забързан, колко луд и необятен. В него няма константи, а само променливи. Уплашихте ли се, защото аз съм ужасена. Страх ме е, че утре моята къща може да я няма или че някой, заради криворазбрана вяра, би наринил много хора, включително и мен. Можем ли обаче да накараме страха да се ужаси? Май да, ако му покажем, че напук на цялата криза, наречена живот, имаме личности, които вдъхват вяра и те стават все повече.

Пример за масовостта  на идеята за добротворчество са хилядите българи, които помогнаха и още помагат на пострадалите от наводненията. Хора на всякаква възраст даряваха и още даряват на непознати. Някои се включиха с физически труд, като  с дни изхвърляха от залетите къщи кофи с кал и изкарваха вече ненужни отломки, някога били знак на пълноценно съществуване, макар и в България. Други дадоха храна и дрехи, а трети просто се молеха. Всички тези хора дариха подкрепа, надежда и вяра не само на пострадалите, но и на всички българи. Те доказаха, че макар много от нас да мислят, че нацията деградира във всеки един аспект, това не е истина. Да, българите са заети с изкарването на прехраната си, с борба срещу корумпираната ни система или накратко казано-с оцеляването си. И все пак в момент на криза се обединяват, а няма нищо по-благородно от обединението, чиято цел е да се помогне да друго човешко същество.

Още ли има хора, мислещи добротворците за идиоти? Някой още ли се самозаблуждава, че светът е зъл, а хората лоши и това е оправдание за неговото апатично или егоистично поведение? Е, не е и няма как да бъде. Да, има хора, които крадат, лъжат и убиват, но много от тях го правят от немотия, от нужда и липса пред изпитанията на това озъбено свирепо куче наречено живот. Не ги оправдавам, но казвам, че тяхното обществено вредно поведение може да бъде избегнато, ако станем по-добри и помагаме на нуждаещия се, а не му обръщаме гръб. А тези, които подкопават вярата в доброто от алчност, са жалки и заслужават да бъдат заклеймени като такива, и ако ги изобличим, то ще извършим едно добро.

Всички ние мислим, че теглим каиша,  но е още по-лошо, направо биваме шибани с него. Удрят ни правителството, Европейския съюз, но най-тежките удари нанасяме ние самите. Страхуваме се, акцентираме на лошото и някак лесно подминаваме доброто. Концентрираме се как да избегнем проблема, а не как да променим света, така че този проблем да бъде решен завинаги. И все пак в тази обстановка, в малката България, има хора великани, които продължават да творят добро. Те промениха света на много българи, направиха го по-добър като дариха вяра и надежда. Не смятате ли, че нашият свят се нуждае от промяна? А защо решението на този проблем да не е в добротворчеството?

Снимка: dariknews.bg

Search

Categories

  1. All
  2. Good examples
  3. Contest Dedicated to Diakonial and Charitable Work
  4. Talk About Charity and Church Social Activities
  5. Charity in Bulgaria between 1878 and 1951
  6. Charity and Christianity
  7. Competition "Creating Good" 2015, Students category
  8. Конкурс "Добротворчество" 2015, Млади писатели
  9. How to claim benefits?
  10. Конкурс "Добротворчество" 2017, категория Студенти
  11. Превенция на здравето
  12. "Creating good" 2018

Type

  1. All
  2. Selected
  3. Video

Articles & Video


Current Projects



Copyright © 2011-2018 milostiv.org