Евангелието за съвършеното милосърдие 
Присъедини се към нас в  Facebook Български | Join us 

Евангелието за съвършеното милосърдие

Author: Св. Николай Велимирович | 19.11.2017



(Лук. 6:31-36)

Ако хората всеки ден си спомняха за Божието милосърдие към тях, те също биха били милосърдни един към друг.

Нищо не прави човека така немилосърден, както вярата, че никой няма милосърдие към него. Никой? А къде е Бог? Бог не ни ли възнаграждава всеки ден и всяка нощ със Своето милосърдие, за немилосърдието на хората? И за нас не е ли по-важно в царския дворец царят да се отнася към нас с благоволение, отколкото царските слуги? Каква полза имаме, ако всички царски слуги ни обсипват с милост, а царят негодува срещу нас?

Хората стават немилосърдни, очаквайки първо другите да проявят милосърдие към тях. Но ето, че и другите очакват същото от тях! И в това взаимно очакване на милосърдие един от друг всички хора, повече или по-малко, стават немилосърдни. А милосърдието не е добродетел, която чака, а която действа. Защото откъде хората щяха да знаят за милосърдието, ако Бог пръв не беше показал Своето милосърдие? Божието милосърдие е предизвикало милосърдие у хората; и ако Бог пръв не беше показал Своето милосърдие, думата милосърдие би останала непозната в света.

Който разбере милосърдието като добродетел, която не чака, а действа, и започне да я изпълнява като такава – на него и небето, и земята скоро ще му се открият в друга светлина. Защото бързо ще познае и Божието, и човешкото милосърдие. Милосърдието, е удар, който предизвиква искра. И този, който отправя този блажен удар, и този, който го приема, усещат Бога помежду си. В онзи час и двете сърца чувстват милващата Божия ръка. Затова и Господ е казал: “Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани”.

Милосърдието е по-голямо от състраданието, което индийските мъдреци са проповядвали като най-голяма добродетел. Един човек може да се смили над просяка и да го подмине, но милосърдният ще се смили над просяка и ще му помогне. Да бъдеш милосърден към просяка още не е най-трудното, нито най-голямото нещо в Христовия закон – а да бъдеш милосърден към врага.

Милосърдието е по-голяма добродетел от прощаването на обидите. Защото да простиш обидата – това е първата половина от пътя към Бога, а да извършиш дело на милосърдие – това е втората половина от този път.

Трябва ли да споменаваме, че милосърдието е по-голямо и от земната правда? Ако не беше милосърдието, всички хора, според земната, законова правда, биха погинали. Без милосърдието законът не може и да опази онова, което съществува, докато милосърдието създава нови и велики неща в света. Милосърдието е сътворило и целия този свят. Затова по-добре е хората от детство да се упражняват в познаване на сладостта на милосърдието, отколкото в познаването на строгостта на закона. Защото на закона можеш да се научиш винаги, но когато сърцето закоравее, трудно е да се обърнеш и да бъдеш милосърден. Защото, ако хората са милосърдни, те няма да съгрешат и според закона; но ако изпълнят целия закон, и въпреки това бъдат празни откъм милосърдие, те ще изгубят венеца на славата, която Бог е определил на милосърдните.

Днешното Евангелие говори за най-висшия вид милосърдие – за любовта към враговете. Господ Иисус дава заповед – не съвет, а заповед – да обичаме и враговете си. И тази Негова заповед не е второстепенна и маловажна, както е било преди Него на някои редки места от закона, където тази заповед – повече под формата на съвет, отколкото на заповед – изобщо се е проявила, но тази заповед за любовта към враговете се издига на най-високо място в Евангелието.

Рече Господ: както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. Това са уводните думи към днешното Евангелие за любовта към враговете. Преди всичко, ако искате хората да не ви бъдат врагове, не бъдете и вие врагове на хората. Защото, ако е истина, че всеки човек в този свят има своите врагове, тогава това значи, че и вие сте враг на някого. Как тогава можете да искате да ви бъде приятел този човек, на когото вие сте враг? Затова първо изтръгнете корена на враждата от сърцето си, и вече след това пребройте своите врагове в света. Колкото по-решително изкорените този корен на злото от сърцето си и отсечете всички издънки, които постоянно излизат от него, толкова по-малко свои врагове ще можете да изброите. И така, ако искате хората да ви бъдат приятели, трябва първо да престанете да бъдете врагове на хората, а след това да станете и техни приятели. А станете ли приятели на хората, броят на вашите врагове или чувствително ще намалее, или напълно ще изчезне. Но не това е най-важното. Най-важното е да не бъдете враг на никого, а не да нямате нито един враг. Защото ако вие сте враг на хората, тогава и вие, и вашите врагове пречите на своето спасение; а ако ли пък сте приятели на хората, тогава и вашите врагове несъзнателно помагат за съзиждането на вашето спасение. О, ако всеки човек мислеше само за това на колко хора е враг, вместо да мисли за това колко хора са му врагове! За един ден мрачното лице на този свят би просияло като слънце.

Христовата заповед да правим на хората това, което искаме те да ни правят, е толкова естествена, толкова очевидно добра, че е чудно и срамно, че тя отдавна не е станала ежедневен навик на хората.

Никой не иска хората да му правят зло – затова нека никой не прави зло на хората. Всеки иска хората да му правят добро – нека всеки прави добро на хората.

Всеки иска хората да му прощават, когато сгреши – затова нека и той прощава на хората, когато грешат.

Всеки иска хората да му съчувстват в неговото страдание и да се радват в неговата радост – нека и той съчувства на другите хора в тяхната скръб и да се радва с тях в тяхната радост.

Всеки иска хората да кажат добра дума за него и да го почитат, да го нахранят, когато е гладен, да го посетят, когато е болен, да го защитят, когато е гонен – затова нека и той прави същото на хората.

Това важи както за отделните хора, така и за цели народи, а също и за съседните племена, народи и държави. Ако това беше станало правило, усвоено от всички съсловия, народи и държави, злобата и борбата между съсловията би престанала, би престанала омразата между народите, престанали биха войните между държавите. Това е лекарство за всички тези болести, и няма друго лекарство, освен него.

По-нататък Господ казва:

И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Това значи, че ако чакате да ви се направи добро, за да се отплатите за него с добро, така не вършите никакво добро. Бог чака ли хората да заслужат слънцето да ги огрее, и едва след това да заповяда на слънцето да грее? Или Той пръв действа със Своето милосърдие и Своята любов? Милосърдието е добродетел, която действа, а не добродетел, която чака. Бог очевидно показва това от самото начало на света. Ден след ден, още от сътворението на света, Бог със Своята щедра ръка излива богати дарове на всички Свои творения. Защото ако Той чакаше първо Неговите творения да Му дадат нещо, не би съществувал нито светът, нито което и да било творение в света. Ако обичаме онези, които нас обичат, ние сме търговци, които правят размяна. Ако правим добро само на своите благодетели, ние сме длъжници, които изплащат своя дълг. А милосърдието не е добродетел, която само връща дълга, а добродетел, която постоянно задължава. Любовта е добродетел, която постоянно задължава и не очаква връщане на дълга. Ако дадем назаем на онзи, от когото се надяваме да получим обратно заетото, какво правим с това? Прехвърляме своите пари от една каса в друга. Защото ние смятаме за своя собственост това, което сме дали назаем – така, както и когато е било в нашите ръце.

Но би било безумно да си помислим, че с горните думи Господ ни учи да не обичаме онези, които нас обичат, и да не правим добро на онези, които ни правят добро. Пази Боже! С това Той само иска да каже, че това е една по-ниска степен на добродетел, на която и грешниците лесно се изкачват. Това е най-ниската степен на доброто, която прави този свят беден и хората робски свити и тесногръди. А Той иска да издигне хората на най-високата степен на добродетелта, от която се вижда цялото богатство на Бога и Божиите светове, и на която свитото и уплашено сърце на роба става широко и свободно сърце на син и наследник. Любовта към онези, които нас обичат, е само първият урок от безпределната област на любовта; правенето на добро на онези, които ни правят добро, е само началното училище в дългата редица на упражняването в добри дела; и даването назаем на някого, който ще ни го върне, не е никакво зло, а добро, но то е само първата и най-малка стъпка към величественото добро, което дава и не очаква връщане обратно.

Кого тук Господ нарича грешници? Първо езичниците, на които не е открита пълната тайна на Божията истина и любов. Те са грешници, защото са се отдалечили от първоначалната Божия истина и любов, и вместо Бога са приели този свят за свой законодател, от който са се научили да обичат само онези, които тях обичат, и да правят добро само на онези, които също им правят добро. Великата тайна на Божията истина и любов сега отново се разкрива чрез Господ Иисус – и то в още по-силен блясък, отколкото в началото на творението – тя се открива първо на еврейския народ и чрез него – но не само на него, а и на всички народи по земята. И тъй като Бог хиляди години е подготвял евреите чрез закона и пророците за разбиране и приемане на най-пълното откровение на тайната, то Господ нарича останалите народи, затънали в многобожие, грешници. Но под грешници – и то още по-големи от езичниците – Той разбира всички онези, на които е открита тайната на истината и любовта, но които не са я опазили, а са се върнали – като псе на своята бълвотина – пак на най-ниската степен на доброто. Такива са и много от нас: християни по име, а по дела най-примитивни езичници.

Защото каква похвала имаме, ако обичаме тези, които нас обичат, и правим добро на своите благодетели? Не връщаме ли с това нещо, което на свой ред сме взели? Наистина, ние сме получили наградата си! Похвала заслужава само онова дело, което, повече или по-малко, се уподобява на делото на Божията любов.

Но вие обичайте враговете си, казва Господ, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. Ето най-голямата висота, на която Христос иска да издигне човека! Ето учението, нечувано преди Него! Ето блясъка на човешкото достойнство, за което не са си помисляли и най-големите мъдреци в историята! Ето Божието човеколюбие, което разтваря цялото човешко сърце в една голяма сълза!

Обичайте враговете си. Не казва: не връщайте зло за зло, защото това е малко; това е само търпение. Нито казва: обичайте онези, които вас обичат, защото това е очакване за любов; но: обичайте враговете си; не само ги търпете и не чакайте, а ги обичайте. Любовта е действена, активна добродетел, тя е добродетел, която действа.

Но любовта към враговете не е ли неестествена? Такова възражение се изтъква от страна на нехристияните. Не виждаме ли, че никъде в природата няма пример за любов към враговете, а само към приятелите? Такива са възраженията. Какво можем да отговорим на това? Преди всичко нашата вяра познава две природи: едната непокварена, непомрачена и неозлобена от греха, каквато е имал Адам в Рая, и другата – покварена от греха, помрачена и озлобена, каквато всички ние непрестанно виждаме в този свят. В кръга на първата природа любовта към враговете е напълно естествена. Защото в тази природа любовта е като въздуха, който дишат и с който живеят всички творения. Това е и истинската природа, която Бог е сътворил. От тази природа просиява божествената любов в нашата природа, като слънчева светлина през облаци. И колкото истинска любов има на земята, тя идва от тази природа. В кръга на втората, земната природа, любовта към враговете, поради своята рядкост, би могла да се нарече неестествена. Но въпреки това тя не е неестествена, а – в сравнение със земната природа – свръхестествена, или още по-точно казано, преестествена, тъй като любовта съвсем не идва в тази грешна природа от онази първична, безгрешна и безсмъртна природа, която е преди тази наша природа.

Но любовта към враговете е толкова рядка, че би трябвало да се нарече неестествена, казват други възразяващи. Ако е така, тогава и бисерът е неестествен, и диамантът, а и златото. Ето, и те са редки, но някой нарича ли ги неестествени? Наистина, едната Христова църква познава многобройни примери на тази любов. Както има растения, които растат само в едни предели на земята, така и това необикновено растение, тази необикновена любов расте и успява единствено в пределите на Христовата църква. Който иска да се увери в съществуването на множество екземпляри от това растение, трябва да прочете житията на Христовите апостоли, отци и изповедници на Христовата вяра, изповедници и мъченици на великата Христова истина и любов.

А дори и да не е невъзможна, то тази любов най-малкото е необикновено трудна, казват други обвинители. Наистина, тя не е лесна, особено за онези, които се учат на тази любов далеч от Бога, а не близо до Бога, от Когото тази любов единствено получава сила и храна. Как да не обичаме онези, които Бог обича? Бог не обича нас повече, отколкото нашите врагове, особено ако и ние сме врагове на други хора. А кой от нас може да каже, че никой в света не го нарича свой враг?

Ако Божието слънце грееше и дъждът падаше само за онези, които никой не смята за свои врагове, наистина е трудно някой слънчев лъч изобщо да слезе на земята и някоя капка дъжд да падне в земния прах. Какво голямо страшилище правят хората от враждата на другите към самите тях! Грехът е вселил страх у хората, и те от страх подозират, че всички създания около тях са им врагове. А Бог е безгрешен и безстрашен, затова не подозира никого, а обича всички. Той толкова ни обича, че и когато без особена вина ни обкръжат врагове, трябва да вярваме, че това е с Негово знание и за наше добро. Да бъдем справедливи и да кажем, че враговете са наши големи помощници в духовното напредване. Ако не съществуваше вражда от страна на хората, много и много Божии угодници не биха станали приятели на Бога. Дори и враждата на самия Сатана бива от полза за онези, които имат ревност за Божията святост и за спасението на своята душа. Кой е бил по-голям ревнител за Божията святост и кой повече е обичал Христос от апостол Павел? И същият този апостол казва, че когато Бог му открил много тайни, допуснал злият демон да бъде близо до него и да му досажда.

И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям (2 Кор. 12:7). И след като самият демон, въпреки своята воля, принася полза на човека, как да не му принасят полза хората, които са несравнено по-добри от демоните? Смело бихме могли да кажем, че често приятелите на един човек са много по-вредни за душата му, отколкото неговите врагове. И Сам Господ е казал: и врагове на човека са неговите домашни (Мат. 10:36; Мих. 7:6). Онези, които живеят под един покрив с нас, и които толкова се грижат да угодят на тялото ни, често са най-големите врагове на нашето спасение. Защото тяхната любов и грижа не са насочени към нашата душа, а към нашето тяло. Колко родители са опропастили душите на своите синове, колко братя – душите на своите братя, колко сестри – душите на своите сестри, колко жени – душите на своите мъже! И всичко това от любов към нас! Това знание, което всекидневно се потвърждава, е една сериозна причина за това, че не бива твърде много да се отдаваме на любовта на своите роднини и приятели, нито пък да намаляваме своята любов към враговете. Трябва ли още веднъж да подчертаем, че често, много често, нашите врагове са наши истински приятели? Това, че ни безпокоят, служи за наша полза; това, че ни изобличават, служи за наше спасение; и това, че притесняват нашия външен, телесен живот, ни помага да се оттеглим навътре в себе си, да намерим своята душа и да завикаме към живия Бог за спасението на душата си. Наистина, нашите врагове често са наши спасители от погибелта, която нашите сродници ни подготвят с това, че неволно разслабват нашия характер и охранват тялото ни за сметка на душата.

Правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо, казва Господ. Тоест: правете добро на всеки човек, без значение дали ви обича, или не; следвайте примера на Бога, Който прави добро на всички, и явно, и тайно. Ако вашето добро не излекува врага ви от неговото враждебно разположение, вашето зло още по-малко ще го излекува. И така, правете добро и на онези, които нито изискват, нито очакват добро от вас, и давайте назаем на всеки, който ви иска; но давайте така, като че подарявате, като че връщате чуждо, а не като че давате свое. („Милостив е онзи, който милва ближния с онова, което сам е получил от Бога: или с пари, или с храна, или с власт, или с душеполезна дума, или с молитва – смятайки себе си за длъжник, тъй като е получил повече, отколкото му е необходимо. Чрез неговия брат Бог иска от него и прави Себе Си негов длъжник”. Петър Дамаскин.). Ако вашият враг не приема никакво добро от вас, въпреки това вие можете да му направите много добро. Не казва ли Господ: молете се за ония, които ви обиждат и гонят (Мат. 5:44)? Следователно, молете се на Бога за вашите врагове, и така им правете добро. Ако вашият враг не приема от вас никаква милостиня и никаква услуга, Бог ще приеме вашата молитва за него. И ще смекчи сърцето му, и ще му върне доброто разположение към вас. Не е толкова трудно да превърнем врага в приятел, както им се струва на хората. Ако това е невъзможно за хората, то е възможно за Бога. Този, Който превръща заледената земя в тучно пасище, по което растат цветя, може да разтопи и леда на враждата в човешкото сърце, и да направи в него да растат благоуханните цветя на приятелството. Но естествено, не е най-важното вашият враг чрез вашето добро да се обърне и да ви бъде приятел – най-важното е да не погуби душата си поради омраза към вас. За последното трябва да се молим на Бога, а не за първото. За вашето спасение никак не е важно дали в този живот ще имате повече приятели, или врагове, но важно и много важно е вие да не бъдете враг на никого, а приятел на всички в сърцето си, в молитвите си и в мислите си.

Ако така постъпвате, ще имате голяма награда. От кого? Може би донякъде и от хората, но преди всичко от Бога. Каква награда? Ще бъдете синове на Всевишния и ще можете да наречете Бога свой Отец.

И Вашият Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве (Мат. 6). Ако не днес, то утре; ако не утре, то при края на света, пред всички ангели и човеци. Но каква по-голяма награда бихме могли да очакваме от тази да се наречем синове на Всевишния и да наречем Всевишния свой Отец? Ето, единствен Син на Всевишния е само Господ Иисус и досега само Той е нарекъл Бога Свой Отец. А сега и на нас, заблудените и грешни, е обещана същата чест! Какво значи тази чест? Тя значи, че ще бъдем там, където ще бъде и Той във вечността (Йоан. 14:3), в славата, в която и Той ще бъде, в радостта, която няма да има край. Значи, че любовта на Бог Отец непрестанно ни съпътства, през всички скърби и мъки на този живот, и накрая обръща и устройва всичко за наше добро. Значи, че няма да останем в гроба, като умрем, но ще възкръснем, както и Той е възкръснал. Ах, значи, че само временно сме поставени на тази земя като на остров на мъртви, но че ни чака честта, славата и безсмъртната красота в дома на Небесния Отец.

Трябва ли, впрочем, да изброявам всички онези блага, които очакват едно сираче, когато го осинови някой земен цар? Достатъчно е само да кажем: това и това сираче го е осиновил царят, и всеки може веднага да предугади какви блага го очакват. А нашето синовство не е човешко, а Божие, защото ние ще бъдем синове на Всевишния, Чийто Син е и Сам Господ Иисус, синове на безсмъртния Цар, на Царя над царете. Бог ни осиновява не заради нашите заслуги, а заради заслугите на Своя Единороден Син, както казва и апостолът: защото всички сте Божии синове чрез вярата в Иисуса Христа (Гал. 3:26; Йоан. 1:12). Христос ни приема като Свои братя, затова и Бог Отец ни приема като Свои синове. Всъщност с нищо не можем да заслужим да се наречем синове на живия Бог. Смешно е и да си помислим, че можем чрез каквито и да било дела, дори и чрез най-голямата любов към враговете, да заслужим и да заплатим за онова, което Господ Иисус обещава на Своите верни служители. И да раздадем всичко, което имаме, и да дадем на бедните; да постим през всички дни на живота си и да стоим ден и нощ като свещ на молитва до края на света; да се отделим с духа си от тялото като от един студен камък и да станем безстрастни по душа и безчувствени към този материален свят; да се оставим да бъдем оплювани и потъпквани от целия свят и да се предадем за храна на гладните зверове – все пак това ще бъде една нищожна цена за онова благо, онази слава и онази неизказана наслада, която носи осиновяването от Бога. Няма такова милосърдие на земята, нито има такава любов у смъртния човек, които биха могли да направят един смъртен човек син Божи и безсмъртен гражданин на небесното царство. Но Христовата любов възпълва онова, което човек не може да направи. За да не се похвали никой от нас, че със своята любов може да се спаси, и със своите заслуги да отвори за себе си райските врати.

Затова и заповедта за любов към враговете, колкото и голяма и трудна да изглежда, е само една лепта, която Бог изисква от нас, за да ни допусне до Своята близост, до Своите разкошни царски двори. Той не иска от нас за изпълним тази заповед, за да направим себе си такива, които заслужават Неговото царство и синовство, но само да пожелаем това царство и синовство повече от всичко. Той иска от нас само да повярваме в Неговите думи и да покажем послушание към Господ Иисус. С какво Адам заслужил Рая? С нищо; но Раят му бил даден по Божията любов. Тогава, когато той и жена му се усъмнили в Божията заповед, те вече със самото си съмнение нарушили заповедта и паднали в смъртоносния грях на непослушанието. При пакибитието Господ Иисус иска от нас онова, което изисквал и от Адам и Ева в Рая, именно: вяра и послушание – вяра, за да бъде спасителна за нас всяка Негова заповед, и безусловно послушание към всяка Негова заповед. Той е дал и всички Свои заповеди, както и тази за любовта към враговете, за да имаме вяра в Неговите думи и послушание към тях. А ако която и да било Негова заповед не беше добра и спасителна за нас, нима Той би ни я дал? Той най-добре е знаел, дали тази заповед е естествена или неестествена, възможна или невъзможна; главното е за нас, че той е дал тази заповед, и ние – ако желаем добро на себе си – трябва да я изпълним. Както болният с вяра и послушание приема лекарството от ръцете на лекаря – все едно дали това лекарство е сладко, или горчиво – така и ние, разслабени и помрачени от греха, трябва с вяра и послушание да изпълним всичко, което ни е заповядал човеколюбивият Лекар на нашите души и Господ на нашия живот, Иисус Христос, Синът на живия Бог. На Него да бъде слава и хвала, с Отца и Светия Дух – Единосъщната и Неразделна Троица, сега и винаги, през цялото време и цялата вечност. Амин.


Източник:
svetosavlje.org | pravoslavie.bg
Превод: Татяна Филева

Search

Categories

  1. All
  2. Good examples
  3. Contest Dedicated to Diakonial and Charitable Work
  4. Talk About Charity and Church Social Activities
  5. Charity in Bulgaria between 1878 and 1951
  6. Charity and Christianity
  7. Competition "Creating Good" 2015, Students category
  8. Конкурс "Добротворчество" 2015, Млади писатели
  9. How to claim benefits?
  10. Конкурс "Добротворчество" 2017, категория Студенти

Type

  1. All
  2. Selected
  3. Video

Articles & Video


Current Projects