Свещеникът, който е приемен родител на 70 деца

Той е назначен в енория, в която няма храм, а построява цял православен град. Той няма деца, а успява да създаде голямо семейство. Руски филм на документалния телеканал RTД разказва за протойерей Николай Стремский, който основава обител край Оренбург и заедно със съпругата си стават приемни родители на 70 деца.

През 80-те години на миналия век Николай Стремский дори не подозира, че някога ще стане свещеник и ще има 70 деца. По време на военната си служба в Руската армия нещо се случва с него на границата с Афганистан и това променя живота му. Когато се връща от казармата вече е сигурен, че ще стане свещеник.

Завършва Духовна академия и е разпределен в Оренбургска област, на границата между Европа и Азия. Младият о. Николай и съпругата му получават енория в с. Саракташ, на 100 км от Оренбург, в което няма църква. Затова свещеникът решава да построи храм, православна гимназия и Дом на милосърдието.

Всичко започва от нулата. Без предварително събрани средства. Разчиства се терен и първо е построен храмът, копие на Оренбургския, разрушен от комунистите. Православната гимназия е възстановена от рисунка в дневник от 19 в., а административната сграда е взета от илюстрация на приказката за цар Салтан…. А през улицата е домът на свещеника, той е голям, защото отецът има голямо семейство – 70 деца.

„Като бях малък мечтаех да се оженя, да имам много деца, жена ми да е бедна, а аз да изкарвам достатъчно пари и да й купувам рокли”, разказва о. Николай… Не успяхме да си родим свои деца, но искахме да имаме голямо семейство”.

Така свещеникът и съпругата му решават да осиновят. Отишли в приюта, но не започнали да си избират деца, а взели всички, които им предложили, направо пет наведнъж. После взели още няколко. Така след три години младият свещеник и жена му имали 47 деца. Хората от околността също им водели безпризорни малчугани, деца на алкохолици, които не са в състояние да се грижат за тях. Свещеникът и презвитерата ги прибират и приемат като свои. „Всичко се получаваше съвсем естество”, обяснява свещеникът.

2014-02-15 1714Една от приемните дъщери разказва, че помни как баба й разказвала за дядо Боже, когато я довели като малко момиченце в дома на о. Николай, била сигурна, че той е дядо Боже.

Когато младият свещеник завел новото си семейство в храма, още на първата служба дечицата пребъркали чантите на енориашите. Оказва се, че това са деца с недетска биография. В краткия си живот те са преживели много страдания, били са принудени да крадат, за да оцелеят, някои от тях никога не били виждали плодове, не знаели какво е четка за зъби. Носели в себе си страха и уврежданията на алкохолизираните си родители, някои от тях завинаги ще останат с белезите от побоите.

О. Николай и съпругата му са поставени пред нелекия избор, дали да не върнат приетите деца, защото отглеждането им ще се окаже изключително трудно. Но решават да продължат. Изграждат подход към тях, за да им помогнат да преодолеят травмите, да се научат да живеят в обществото, да станат добри хора. О. Николай организира ежедневието им, наема учители и възпитатели, учи ги на занаяти, помага им да продължат образованието си. Води децата със себе си в различни пътувания, заедно са на море, ходят и до Йерусалим.

Не е лесно да се създаде единно семейство от толкова различни деца, да се регулират взаимоотношенията между тях, да се постига мир и разбирателство. Но свещеникът и съпругата му успяват. Децата ги наричат мама и татко.

С годините семейството на свещеника открива своя ритъм. Първоначално майката всяка вечер слага децата да си лягат. После започват да й помагат порасналите момичета. За голямото семейство се налага да се приготвя много храна. Четирима готвачи са заети с тази работа. За един ден в къщата се изяждат 50 кг картофи. Децата помагат в кухнята, защото е важно да знаят откъде идва храната.

Може някой да си помисли, че всъщност децата растат в един добре уреден и хубав детски дом. Но според о. Николай не е така. „Децата тук се чувстват сигурни и защитени. Те няма да бъдат отписани някой ден и оставени на произвола. Те си имат семейство”.

Малчуганите порастват, помагат в храма, в Дома на милосърдието. Някои вече са женени, имат деца, но не прекъсват връзката със своя баща, както те продължават да го наричат. Една от приемните дъщери разказва, че о. Николай, при цялата си заетост, успява да се грижи за многобройното си семейство, и дори и сега, когато тя вече е женена, й се обажда, интересува се дали младите нямат нужда от помощ. Той купува къща за нея и съпруга. „Татко ни помага, както родителите помагат на своите деца, но той просто има много деца”.

Когато пораснат някои от децата идват при о. Николай за специално благословение – да сключат брак. Той се запознава с кандидатите и едва тогава благославя. Някои отиват да живеят другаде, някои остават да работят в организираната от о. Николай обител.

Сега свещеникът мечтае някое от децата да продължи започнатото от него дело. Надеждата му е в 11-годишния Коля. Веднъж, когато двамата пътуват заедно до Москва, о. Николай му разказва какво се е случило с него през 80-те години на границата с Афганистан. При престрелка е улучен в гърдите, но го спасява кръстът, който носи под дрехите си. Кръстът става на парчета и той го оставя на масата. Когато по-късно се връща, го открива напълно възстановен.

О. Николай не иска неговите деца да участват във войни. Иска те да си имат свои семейства и единствените залпове в техния живот да са тези от празничната заря.

Вълнуващият филм за о. Николай Стремски можете да видите тук.