Кафенето на шанса

Чували ли сте за "Феникс кафе"? То се намира във Видин и е отворено от английски гражданин. Интересното при него е, че там се обучават на готварство младежите от Дома за деца лишени от родителски грижи в Ново село, който сега вече е преобразуван в 4 центъра за деца.

Главният двигател на реализирането на идеята за "Феникс кафе" е англичанинът Мик Купър. Той е бивш главен готвач и е бил 11 години директор на колеж по хотелиерство и ресторантьорство в Норич (Великобритания). Купър избира България за свой нов дом през 2008 г. Заселва се в Ново село, където и до днес живее заедно със съпругата си Кристин.

Първоначално чужденецът започва да води безплатни курсове по готварство за децата от социалното заведение. Успява да привлече в благородното си начинание и много свои сънародници, които живеят във Видинско. Мик забелязва, че тук няма много програми, които да обучават децата в неравностойно положение за самостоятелен живот след излизането им от институциите. Затова решава да направи "Феникс кафе" и да го финансира като единствен начин да реализира идеята си да помага на тези деца.

"Феникс кафе" е единственото по рода си заведение в България, което предлага уютна атмосфера и уникално разнообразие от оригинални рецепти, хлебни продукти и сладкиши, които може да опитате само в Обединеното кралство" - това четем на листовка на видинското кафене.

"Вече имаме и други услуги. Правим частни партита, готварски курсове, демонстрации на живо и в бъдеще ще предлагаме и кетъринг. Всичко е по- добре. Преди имах мечта, като Мартин Лутър Кинг, че ще дойда в България, за да създам училище за готвачи и ресторантьори в Ново село. Това не се случи. Хората го знаят и знаят защо не стана. Сега създадохме нещо като микроучилище. Имаме по- малко обучаващи се, на които трябва да подобрим уменията. Така е по- лесно за управление, отколкото оригиналната ни визия, която беше и прекалено голяма. Сега имаме нещо, което е по- устойчиво. Изкарваме достатъчно пари, за да плащаме на обучаващите се и на персонала. Развиваме се в положителна насока", обяснява Мик Купър.

"Феникс кафе" почти винаги е пълно и ухаещо на прясно изпечени закуски, хляб, сладкиши и супа. Заведението е с чудесно оборудвана кухня и си има много редовни клиенти. Следващият въпрос обаче помрачава малко лицето на Мик - какво стана с идеята за обучение на младежи от социалните институции?

"Ако съм честен, беше разочароващо. Това не е само проблем на България, това е проблем в световен мащаб. Младите хора искат пари без да учат. Те искат много пари за малко усилия. Така е и в Англия, същото е и там. Те си мислят: "Ще отида да работя, но искам много пари, обаче не искам да работя усилено. Искам да ми е лесно." И най- голямото ми разочарование беше, когато отворихме "Феникс кафе" започнахме с двама млади хора. Младият Елвис ни напусна след като работи известно време. Поиска повече пари, но той се обучаваше още и не разбираше вложението в неговото бъдеще. И напусна. След това имаше и други. За щастие Роза е с нас вече няколко месеца, 7-8 месеца, и тя придобива нови умения и вече получава повече пари. И в бъдеще, ако остане при нас и се обучава, ще получи и още пари. Може би, ако в бъдеще отворим друго "Феникс кафе" във Враца или Монтана, тя ще бъде човекът, който ще го ръководи. Но разочарованието ми от младите хора е, че не искат да учат и работят, а искат пари сега, без да мислят за бъдещето", отговаря Мик Купър.

И така, сега е време да ви представя другите от екипа на Феникс кафе. Това са Роза, Ники и Орлина. Първа е обучаващата се Роза. Тя е живяла в социална институция в Ново село. Мик я похвали за работата й. Ето и нейната история:

"Работя от 7-8 месеца. Нямам предишна практика. Около 1 месец ми отне да свикна с новата работа. Има още неща, които трябва да научавам, но бързо се уча. Аз правя сандвичи, тостове, супи, понякога помагам за тортите. Може би съм най- добра в правенето на супи. Мик най- много държи на това да сме екип, да си помагаме взаимно, а не както българинът е свикнал да гледа да не се мине. Много неща искам да науча тук, защото все пак аз като съм пораснала в Дома за сираци е нормално да искам да науча много. Когато кажеш на някой, че си от Дом за сираци, те те презират и си казват: "От тях нищо не става". Опитвам се да бъда част от, както се казва, тяхното семейство, защото ние прекарваме повече време заедно, отколкото в дома си, но не знам дали става. Като съм раснала в Дома за сираци аз бях много срамежлива и много стеснителна, и почти с никой не съм говорила. Тук се научих да комуникирам с хората. Мик нарочно ме изпраща на бара, за да мога да имам добра комуникация с хората, защото аз се подценявах, а сега вече не. Много съм благодарна на Мик за възможността да се уча."